Виждали ли сте някога каменна гора? Виждали ли сте някога пясъци и разположени сред тях големи каменни блокове, достигащи височина до 6-7 метра и в различна форма, издълбани с вековете от природата? Ако не сте, това чудо на природата може да го видите на 18км. от Варна, около селата с.Слънчево и с.Страшимирово. Това чудо се нарича "Побитите камъни".
Наистина е чудо, защото образуванията възникнали преди повече от 50 мнл. години, затрудняват и до днес със своя произход и начин на създаване изследванията на повечето учени. Никой от тях не може да даде конкретен отговор за начина, по който са се формирали. Побитите камъни са първата природна забележителбост в България, обявена за защитена. Това става през 1937г.
Преди седмица аз имах удоволствието да бъда на "Побитите камъни" и да разгледам това място. Първото нещо, което ми направи впечатление, е не нещо друго, а това че за пореден път се убедих как не си пазим природата чиста. В гората намираща се до побитите камъни имаще множество отпадъци и боклуци, както и шишета от бира, най-вероятно оставени от някои купонджии. И второто нещо, което ми мина през ума беше, че тук като че ли не идват много туристи. Незнам, може би греша, но мястото не изглеждаше особено посещаемо, което жалко, защото определено има какво да се види. И В този случай незнам кой е виновен, но съм сигурна, че България има по-голяма нужда да се грижим за нейната природа и забележителности. Жалко също, че не видях никъде нито една табела или надпис, разказващ нещо повече за мястото тук.
Разхождайки се из каменната пустиня пред мен изникваха малки и големи стълбове, с невероятни очертания на птици, животни и хора. Имах усещането, че всеки момент ще оживеят и ще започнат да се движат. Оглеждах формите им с голям интерес и се чудех как е възможно да се образуват така. Вървях из пустинята, на която мястото определено не й беше тук и краката ми се пълнеха с пясък, а погледа ми шареше във всички посоки. Покачих се на една по-висока скала, за да мога да снимам по-добре пейзажа, който беше едновременно и загадъчен и леко плашещ. Побитите камъни на пръв поглед ми се виждаха груби, дори грозни. Но в същото време носеха в себе си и някаква странна романтичност, изглеждаха някак самотни и тъжни в тази тяхна потайност. Мислех си как в природата се случват много неща, необясними за нас хората. И как за да си обясним едно или друго нещо,си съчиняваме какви ли не чудати истории, на които дори самите ние не вярваме. Изведнъж както си разглеждах, започна да вали. За мой лош късмет, всеки път, когато реша да отида някъде или е мрачно или пък дъждовно. И този път не беше изключение. Но дъжда мен не ме плашеше, побиваха ме тръпки от каменните гиганти, разпръснати навскякъде около мен.
Но със сигурност мога да ви кажа, че това не са просто едни камъни. Те са нещо необяснимо и неповторимо. Те забулват своите велики тайни зад наивните легенди на хората, които се мъчат да си обяснят по някакъв начин тяхното съществуване. И като че ли наистина успяват да ни заблудят.
